Живи Планини 2026 – Октомври

С две летящи дами – Ина и Поли – с които се познаваме от парашутизма – катерехме на Враца по два много класически маршрута – “Вратица” и комбинацията от плочата на “Фестивал” и второ въже на “Жадната Ламя”. Общо към 180м красива и здрава скала, която в този ден предлагаше златен есенен пейзаж и – както никога на Враца – ебати бахъра!

Този сезон, явно щеше да ми върви на студ…Тук ще направя едно лирично отклонение, да обясня как се категоризира студа в катеренето…нещо като “The Cold & Crazy Scale – an alpinist’s guide to suffering”.

Та, имаме: бахър, ебати бахъра, клинч, ебати клинча, баси студа и “нема такъв студ”. Видно е, че “ебати бахъра” заема относително ниска позиция в йерархията, но степените в тази скала могат да мигрират рязко и бързо, също както дамите в “The Hot & Crazy Matrix”.

С лек и нагло настоятелен ветрец например, и с пухенка зарязана в раницата под скалите, човек спокойно може – в рамките на пет минути – да изтрака със зъби от “лек бахър”, чак до “баси шибания студ”.

На фона пъстроцветния скално-есенен пейзаж, тримата правехме совалки между бахърно катерене и клинчаво-студено висене по площадките, докато моя дебел дирник се провлачва, доколкото бързо му е възможно, по следващата дължина на въжето. И отгоре на всичко, с цялата си наглост, наричахме това забавно… И беше, по дяволите!

На студено, скалата дава най-добро сцепление за гумата на еспадрилите и кожата на пръстите, пък и липсва потенето. Общо взето, с лекинко стискане на зъби и повечко фокус върху позитивите и приключението, човек може да си утрепе цял ден в смях и усмивки, докато небрежно забърсва по някой и друг потекъл сопол, ама голяма работа, в крайна сметка…

Тъкмо приключихме рапелите по “Вратица” и тръгнахме към сектор “Космонавти” отсреща, когато видяхме свръзка да тръгва по първо въже на тур “София”. Когато преминахме приятната плоча на “Фестивал” и се събрахме на площадката, момчетата още катереха същия участък.

Явно легендите, че е “пета категория, но се усеща по-трудно” бяха съвсем верни…все пак, това беше от бруталните класики на Враца – еталон за категорията си! На такъв маршрут човек винаги тръгва с респект и страхопочитание, като знае, че навремето е преминат чисто с кецове адидас, щото еспадрили просто е нямало…

Както и да е…закатерих нагоре по второ въже на “Жадната ламя” – страхотен низ от плочи, винкелчета, цепки и леко надвесче в средата, с приятната категория от 6-. Много фън и нула страдание, отвеждащо на супер панорамна площадка по ръба “Космонавти”.

От тук човек може да види любими маршрути по централна стена, ако си извие врата достатъчно нагоре, а под краката остават цели масиви от красиво назъбен варовик. Дамите се понапънаха малко на пасажа, но това не ни спря въобще от създаването на прилично количество фото-лигавщина, и все така с усмивки, се събрахме и тримата на площадката.

Беше време да се спуснем. На слизане вече успях да разпозная едно от момчетата до нас – по второ въже на “София” катереше Коцето Узунов. Позицията ми даваше чудесна гледна точка към наслояващите се зад него масиви, оцветени в червено и златно. Не бързахме, и нямаше как да не опитам за кадър! Увиснах си удобно на въженцето, извадих апарата и зачаках правилния момент.

Съвсем скоро, Коцето застана в позата, която исках, аз се нащраках и газ надолу, преди бахъра да е еволюирал твърде надясно по скалата!Още едно събиране на междинната площадка, изтегляне на въжетата, спускане на дамите до долу, а после и на мен, и voila – успешно приключен ден с хубава скала и много смях. Какво повече да иска човек?

А да, сетих се – МАНДЖА!