Живи Планини 2026 – Юни

През визьора, безкрайният варовиков таван минаваше по диагонал, открай-докрай на кадъра. Под него, дълбоката синева на небето бе рамкирана от заснежените зъбери на планините, изрисувани в паралелен синхрон със скалата над тях. В средата на тази картина, застанал пред голяма ледена висулка, оцеляла скорошното затопляне, и залостил сечиво наопаки в тавана, Виктор се бе закрепил като огромен прилеп.

Натискайки със зверска сила зъбите на котките си в скалата, той бе устремен към следващата дупчица, в която да закрепи клюн преди поредното динамично и дяволски изцеждащо замятане на цялото тяло. Нащраках няколко кадъра на движенията му, след което трескаво превключих камерата във видео режим, и потърсих нова позиция, с която да променя ракурса на заснемане.

И Сашо сновеше наляво-надясно като пчеличка, алтернирайки между дрона и неговата камера, за да хване максимално красиви кадри на мини-олимпиадата, която наблюдавахме от първия ред…Беше от онези моменти, в които се радвам, че атлета, с когото работим, не забелязва нищо от това, което се случва по заснемането и е лазерно фокусиран върху своето елитно представяне.

Затворен в собствена микровселена, изолиран от всички разсейвания, той рисуваше изкуството си по скалата и пишеше история. В един друг паралелен свят, осигуряващият го приятел полагаше всичкото старание на света, за да подава въжето без никакви обструкции и същевременно – безопасно.

Двамата фотографи също се опитвахме да даваме своето, изпълнени с надеждата, че кадрите поне на 5% ще покажат колосалността, красотата и контрастите на тази атлетична симфония. В рамките на седмица, по четири часа почти всеки ден, Виктор и Маниака се раздаваха на пълния човешки максимум под огромния таван на пещерата, а ние със Сашо опитвахме да отговорим със същото иззад визьорите.

Когато приключехме с катеренето, те отиваха да се възстановяват – единият на дистанционната си работа, а другият – да отмени дамата си в грижите за детето. За топ атлетите – топ почивка… Ние със Сашо пък взимахме назаем една от колите и обикаляхме да снимаме с дрона и да въртим таймлапси. Общо взето, бързо се изпари идеята ни, че ще поснимаме малко през деня и после ще ходим да катерим спортни маршрути…Съвсем закономерно, и благодарение на устрема и професионализма на Сашо, усилията по заснемане на хубав филм напълно отговориха на тези по изкачването на невъзможната линия.

Всеки ден се прибирахме емоционално и креативно изцедени от снимките, и сядахме да сваляме материали, и да ги обработваме. “Четири-часовият” работен ден често приключваше след 23:00. Но всичко това си струваше. В края на годината, след вложен много допълнителен труд от още хора, привлечени към екипа, се роди филм, от чието ниво и качество, бяхме много доволни.

Мисля, че нямаше как да си мечтаем дори, за по-добра награда за положения труд.