Живи Планини 2026 – Август

300м отвесни винкели, отрязани като от нож…”Лъвско сърце” предлага точно онова катерене по пясъчник, за което хората от цял свят пътуват до Йордания. Пълзях внимателно нагоре по пасажното второ въже на тура.

Едва на 15-на метра от площадката, вече попаднах на трудния участък и, респектиран от вида му, поставих здрав жълт френд под него преди да закатеря нагоре. Технични стъпвания на триене и заклещване на пръсти в леко надвесена цепка ме водеха към все по-плитката и част, и все по-гладка скала. Три метра над френда, дясната ми ръка съвсем отказа, лявата бях заклещил “на магия” в някакво щастливо стеснение на пръстовата цепка, а краката ми нестабилно трепереха и “телеграфираха” наближаващо падане…

Проспекта да друсна над 6 метра хич не ме радваше, и паниката в мен нарастваше…МРАЗЯ когато стане така! Леко прибързано се бях изкатерил през пасажа, без да предвидя разумно позиционирането и силите си. Малко над мен имаше широка спасителна цепнатина отляво и, с цената на всичко, трябваше да я стигна, че иначе… …

Стиснах с все сила пръстите на лявата ръка и я усуках още, за да ги заклещи в цепнатината по-надеждно. Намерих почти безполезна стъпка за десния крак в ъгъла на винкела, стиснах повече с малкото останала сила в дясната ми ръка, натегнах се целия, извиках на смърт, и с отчаяно движение качих левия си крак почти до главата, стъпвайки в широката цепка по лявата страна на винкела. Лявата ръка намери пристан в същата тази цепнатина, а дясната опуснах висяща като напълно саката, и изблъсках цялата си тежест в центъра на винкела.

Този метър и половина прогрес ме изцеди брутално и в мен не остана почти нищо… Дишах тежко и учестено, както приляга на едно истинско прасе, току що преборило се с огромна тиква. Отпуснатата ми дясна ръка, с триста зора посегна за втория жълт френд, който със смехотворно движение прехвърлих в лява ръка и, държeйки се единствено на противонатиска с крака, поставих в цепнатината отляво.

Вече добре осигурен, прекарах няколко минути в тази нетипична, но удобна за почивка поза, за да възвърна сили, преди да продължа. Нагоре въжето беше относително по-лесно, поне до финала. Тук, през камина и ръб, след цялата борба с туден терен, отново така се изпомпах, че щях да падна от съвсем последното движение, и да си разваля онсайта. Единствено факта, че поляците Пьотр и Мариус ме снимаха от площадката, ме задържа докрай. Все пак, нямаше да се излагам пред чужденците, я…

Нагоре маршрута продължаваше по широка и неудобна за катерене, но относително лесна 6а цепнатина. От площадка можех да снимам прогреса на гърка Кирякос и приятелката му, които катереха след нас. Стените и ъгъла на винкела правеха лека спираловидна извивка надолу, а слънцето рисуваше интересно по наситените червени цветове на скалата, докато сянката допълваше картината, създавайки усещането, че сме напълно изолирани от по-тъмния свят под нас.

Изчакахме гърка и дамата му, за да ги пуснем пред нас – катереха много по-бързо и беше редно да направим този жест, преди да се гмурнем се все по-навътре в дебрите на скалната кула Abu Aina. Над нас имаше идеален и гладък, леко полегнал винкел, с една-единствена цепнатина в ъгъла. Катеренето по него беше низ от феноменално удобни заклещвания на ръце, пръсти и крака в цепнатината, комбинрани тук-таме с нежни подпирания на полегналата плоча вляво.

Върховен за катерене терен, който преодолях с невероятно удоволствие. Пристигайки на широката площадка горе, заварих Пьотр и Мариус, които ни чакаха на сянка. Продължихме в комплект, с тяхната свръзка отпред, а ние следвахме близо след тях. Преодоляхме още две въжета до края на техничното катерене по Abu Aina, и пристигнахме на последната площадка почти по залез.

Транспортът вече ни чакаше долу обаче, и нямаше време за празненства. Започнахме веднага рапелите, наслаждавайки се на ниските слънчеви лъчи, които галеха необятния пустинен пясък…

Дадох си сметка, че току що бях изкатерил най-трудния си традиционен маршрут в живота. И тънех в блажено неведение, че едва няколко дни по-късно, ще “бия“ и този личен рекорд, но това е история за друг път…