Живи Планини 2026 – Юли

Заедно с Рени катерехме пасажната, деликатна и зле осигурена плоча по скалния жандарм в средата на ръба Демиркапийски чуки – Кралев двор. Определено най-трудния траверс по ръб в Пирин и класи над прехваления Средонос! С две думи – върховно място!

Днес, обаче, не си мислех много за катеренето или за пейзажите, или за красотата…Беше от по-тегавите дни. В самия маршрут не намирах нищо за трудно, но влачех някаква настинка отскоро, а неприятно ниските есенни температури и пронизващия, настоятелен като конска муха високопланински вятър, никак не помагаха.

Главата ме цепеше на камбана, носа ми беше запушен, но аз си бутах…Ако не бачкаш, пари няма. Това е положението при планинските водачи. “Отпуска” – само ако е гадно времето. И единствените уважителни причини да не работиш са две:

1. Умрял си

2. Разболял си се…и си умрял.

Е, точка две я имах на 50%, но не и уважителната половина, така че – crack on my friend…поне бяхме на слънце…

Събрахме се в края на скалната кула и продължихме по леките пасажи на ръба към връх Кралев двор. Катеренето си вървеше нормално, а с него и слънцето полека-лека се търкаляше към хоризонта.

А в моята глава, все така се въртеше мисълта за студа… За следващия ден, програмата ни включваше друга трудна класика – северната стена на Каменишка кукла по северозападния и ръб – 300-350м технично катерене, с феноменални гледки и много приключенски дух. Всичко хубаво, ама тая пущина е цял ден на сянка и единствено следобед и привечер я огрява…евентуално!При тези температури и вятър, шансовете, дори минимално да се стоплим, бяха микроскопични, просто за да кажа, че има някакви. Иначе са си чиста НУ-ЛА!

Щях да стисна зъби някак, и да избутам и този ден катерене, и дори щях да изпитам удоволствие от предизвикателството. Но за Рени нямаше да е ОК. До Кралев двор жонглирах наум с всички възможни варианти, и в крайна сметка реших да предложа най-изморителния, но и най-смислен, предвид условията. Пък Рени взе, че се нави!

Пъкленият план беше да надхитрим студа като веднага отидем и на утрешния си маршрут – след 700м алпийски терен, щяхме да хапнем още над 300м от същото, след вече доста дълъг и изморителен ден. Но пък щяхме да хванем стената под лъчите на снижаващото се към хоризонта слънце. А за следващия ден щяхме да го мислим…

И тъй, со не-особоено-кротце, ама с идеята да ни е доста благо, след около час бяхме под първите скални пасажи и катерехме нагоре. Не бях идвал на тази стена от няколко години и я помнех по-трудна, а сега тя вървеше като по мед и масло под ръцете и краката.

По-предизвикателните пасажи са почти равномерно разпределени в началото, средата, и в края на тура, а с набиране на височина, формите на ръба стават все по-красиви и гледката към долината на река Мозговица – все по-пленителна! Умората започваше да си казва думата, но щом стигнахме върха, май се чувствахме по-скоро заредени.

След кратка почивка и малко селфита, се насочихме към Беговишки превал, вече под златните лъчи на залеза, а в заслон Тевно езеро пристигнахме едва минути след настъпването на нощта, и почти не ползвахме челници.

На следващия ден изпълнихме интересна, макар и лежерна програма – от връх Момин двор се спуснахме по трудния му северен ръб и траверсирахме всичките скални игли до Дженгала, намирайки си даже и двайсетина метра четвърта категория скала по пътя. От “бат Джанго” се спуснахме до Попово езеро, а от там – марш към лифта на Безбог. Един ден, прекаран изцяло на слънце и без грам студ. Вчерашният ни дързък ход, се оказа много печеливш…