Живи Планини 2026 – Декември

Късно-сутрешната светлина още хвърляше леко издължени сенки по пиринските върхове. Леко запъхтени, направихме последните крачки по финала на снежния ръб, и излязохме върху равното чело на Вихрен. Добре познатата гледка към побелелите западни склонове на Тодорка, Стражите, Дончови караули, Муратов връх и Синаница, ни прави компания по време на кратката разходка до самия връх. И двамата мислехме за предстоящото спускане.

Изглеждаше възможно, но имаше и какво да ни притеснява. Върнахме се обратно в източния край на билото и хвърлихме око надолу по широкия улей на “Метлата” – перфектен 35/45°-градусов склон, спускащ цялата източна стена на Вихрен. Беше ми мечта от много време насам. На Петя също.

Снегът изглеждаше феноменално пухкав и хомогенен. Да имаш подобни условия в средата на декември е огромна рядкост, и просто трябваше да се възползваме от деня! Вътрешно, вълнението в мен нарастваше, но знаех, че трябва да повдигна много важен въпрос.

– Как ти се струва? – попитах.

– Изглежда добре, но ей тая, натрупана в началото възглавница, малко ме съмнява. Надолу ще е супер, но ако това тук тръгне, нещата ще се объркат много бързо.

– И на мен надолу ми се струва хубаво. Виждам и що-годе безопасни места, където да спираме, или бягаме, ако нещо тръгне…но не са перфектни. Ако тръгне и събере сняг, ще е супер зле, наистина. Изглежда ми стабилно, но ако трябва да съм напълно честен, това го говорят егото ми и желанието да пусна склона. Консервативната ми страна казва, че от три дни вятъра го товари този склон, и това го гледах с очите си от Хвойнати оня ден…не знам. Не ми се струва толкова опасно като го гледам, но…

– И на мен не ми изглежда като да тръгне, но имам и едно такова съмнение…

Поговорихме още няколко минути. И двамата имахме съмнения за стабилността на снега и не можехме да прецизираме нивото на опасност, нито да дадем надежден отговор сигурно ли е да пуснем склона. Уравнението показваше неопределена вероятност да тръгне лавина, но със сигурност – с много сериозни последствия.

Консервативния подход на Петя балансираше моя малко по-смел темперамент в карането, и това много ми харесваше. Дискусията вървеше плавно и с взаимно уважение към опита на другия, без някой от двамата да се опитва да налага мнението си като решение.

Завършихме разговора в съгласие – самият факт, че толкова се двоумим е достатъчно показателен и не си струва риска. Време беше да преминем към план Б – широкия 30-градусов склон на Вихрен, кратко пантене до Хвойнати и спускане по незасегнатия от вятъра източен склон на върха.

Перест облак прегърна Вихрен, когато тръгнахме надолу и уж тръгнах пръв, за да снимам Петя, но тя така се засили да се изкефи на страхотната пудра, че едвам хванах 2-3 що-годе читави кадъра. На Кабата разменихме по няколко “Ама това беше много хубаво!”, лепнахме коланите и се качихме до Хвойнати връх.

На спускането, факта, че събрах всички акули под пудрата не ми развали настроението твърде много. Добре, че бях със старите ски, а и успях да направя няколко готини кадъра на Петя, та това позволи настроението да остане приповдигнато, и дори да се посмеем на акулите!

Продължихме да рисуваме надолу към Муратово езеро и хижа Вихрен, и се прибрахме до колата с един страхотен ски ден в джоба!

Съжалявахме ли за Метлата? Въобще не! Пак ще дойдем, в по-добри условия. Планината си е там…

Послепис: Месец по-късно, в доста заледени, но безопасни от лавинна гледна точка условия, се пуснах по Метлата, за съжаление в почти нулева видимост. К

акто казва Боби Мазохиста – “В мъгла със ските не се брои.” Явно ще трябва потретване…