Живи Планини – Февруари

28 декември 2024 Обилни, сякаш безтегловни пръски сняг хвърчаха покрай главите ни, докато спускахме между тънките млади дръвчета по обгорелия склон на Раждавица. Завоите се редуваха с радостни възгласи, а под краката ни – въздушните възглавници от дълбока пудра ни изтласкваха от дълбоко заравяне до динамичен подскок към следващата хедонистична извивка в спускането. Ако не е ясно още – завоите по този склон бяха фе-но-ме-нал-ни! На юг от нас, МyLOVEичка срамежливо се подаваше иззад воал от бели облаци, а нареща Калбурския рид и Мальово поле ставаха все по-високи, с напредъка ни по склона.Съвсем скоро се озовахме в улея над хижата, а след него, палави гъбки, натрупани върху камъните, ни отведоха близо до реката. Тук залепихме коланите и се насочихме към Втора тераса и Еленино езеро. Планът – да стигнем максимално високо, докъдето има хубав сняг, и оттам – обратно към ЦПШ. Крачейки нагоре през долината, облаците ти скриваха, ту отваряха пейзажа пред нас. Светлината на ниското зимно слънце нежно се процеждаше върху терена и рисуваше склоновете в ефирни извивки, надиплени като бяло одеяло от кашмир. През прозорчетата в сивата пелена, едва-едва се показваха очертанията на величествените зъбери на петлите. Снимайки как Ванката крачи пред мен, изглеждащ като джудженце под малка Мальовица, усмивката ми се беше цепнала от едното ухо чак до другото. Скоро не бях виждал такова невероятна красота! През няколко крачки поглеждах отново към ръба на Големия Петел и дебнех момента…Както никога, днес носех три обектива, и вече бях заредил дългото стъкло на нисък старт. Съвсем скоро стана точно това, което се надявах – застанало точно зад един от жандармите на Петела, слънцето бе почти до средата прорязано от черната скала, а на преден план снежни склонове и перести облачета допълваха мистиката на картината. С фотоапарата вече в готовност, направих дълга серия кадри и толкова се захласнах, че чак ми стана неудобно да забавям хода на целия ден…Ванката и той, обаче, се беше залепил за страхотната панорама, та реално нямаше проблем. Скоро облаците се поразтикаха и фотогеничността премина от феноменална в “просто обичайното” за Мальовица. Продължихме нагоре по пътя за Еленино езеро, обсъждайки какво бихме могли да караме. С набирането на височина натрупахме лека умора (това ми беше, може би, седмият пореден ден на ските…) и качеството на снега падна. Над езерото, вятърът го беше разнесъл по всякакви начини и беше оголил кори и леко заледени участъци. Решихме, че толкова ни стига. Разлепихме коланите на една бабуна северно от езерото, намерихме си чудесно напълнен с пръхкава пудра улей и зарисувахме надолу…Приключвайки карането за деня си дадох сметка, че ако трябва едно единствено нещо да правя до края на живота си, то със сигурност ще е да си карам ските сред необятните бели планини… Няма нищо по-хубаво от това!