Живи Планини 2026 – Април

Пантейки нагоре през кишата и в лек ръмеж, през гората към Плешки връх, направо се чудех защо изобщо съм повел четиримата души след себе си, в тези условия, и струваше ли си да изпълним програмата на всяка цена…С излизането от горския пояс, падането на температурите и чакащите ни 10-на санта пудра върху фирна, настроението се подобри значително, но мъглата, затворила най-високите части на планината, не обещаваше върховно красиво каране…

Час и половина по-късно, вече разлепяхме колани и започвахме поредната сесия white room powder skiing на къси завои. Е, поне под краката беше супер приятно, макар да не се виждаше кой-знае-какво. Когато отново слезнахме до нивото на клековете, стърчащите клончета бяха отлични визуални репери, и ни позволиха да се отпуснем, вече преценявайки наклона и скоростта си далеч по-лесно.

Появиха се дори значителен брой щастливи подвиквания от белите пръски по завоите. Спомням си как, при една от дължините, които карахме в група, се обърнах назад и видях Патриция, в чудесен карвинг със сноуборда, легнала почти до земята в завоя. Обикновено не се впечатлявам от карането на бордистите, но това девойче ми събра очите по страшно приятен начин и моята усмивка стана още по-широка. Обожавам да съм в планината със силни карачи! Върховно удоволствие е!

Доста по-скоро, отколкото ни се искаше, отново бяхме под линията на дърветата, и се борехме с твърде натежалия и прогнил от влагата сняг. А програмата ни предвиждаше още от него, в следващите дни…Трябваше да направя нещо по въпроса, но какво…? Топлото време обуславяше тръгване от голяма надморска височина, а Пати и Марк вече бяха правили всичките такива маршрути в Пирин. И времето очертаваше плътна мъгла и никакви гледки…Сякаш планината ни режеше всички възможни крила…По пътя към кръчмата прегледах всички възможни прогнози, за всеки район за ски, за който можах да се сетя. Имах нещо наум…валежът щеше да донесе много нов сняг, но ние трябваше радикално да променим подхода си към стигането до него.

Когато се събрахме на масата, веднага адресирах проблема, представих всички възможни решения и заедно стигнахме до най-доброто. Поради съображения с графика, с Ники и Тео щяхме – на следващия ден – все пак да караме по Хвойнати връх през Муратово езеро. Много добре познат маршрут, с доста безопасни опции и достатъчно стърчащ клек, че да се направи приятно каране, дори в ниската видимост, която очаквахме. Тръгването от Шилигарника пък ни изкарваше над линията на снега още в началото, и ни спестяваше дъжда, но не и пладнешкия обир на паркинга, ама каквото-такова… Пати и Марк щяха да пропуснат този тур, карайки на курорта, и заедно с тях и Ники, щяхме да се съберем отново за туринг до връх Мальовица, на по-следващия ден. Тогава прогнозата обещаваше отваряне на облаците.

За да изпълним тридневна програма за всеки от участниците, щяхме да останем още един ден на х. Мальовица, и да караме – с много рано тръгване – каквото е в добри условия – след което да се приберем още преди обед в Банско, за да може Пати и Марк да влязат на работа навреме. Така щях да работя един ден повече, но пък всички щяха да са щастливи от времето си в планината. А и при прогнозата за толкова хубав нов сняг и предвид, че ми беше свободен ден – какъв по-добър начин да го прекарам?

И така, с Ники и Тео намазахме цяла педя нова пудра под Хвойнати връх и напук на мъглата, се забавлявахме зверски готино, а на следващия ден, при 10 градуса по-студено време и още почти педя нов сняг, с Ники, Пати и Марк, отново се ровехме в мъглата, този пък към Еленино езеро.

Този път, обаче, облаците разтваряха хватката си от време на време, за да покажат величието на мальовишките зъбери. Когато стигнахме на върха, след 5 часа пробиване на тежка пъртина със ските, от сива, картината се превърна в невероятно красива, с пелена от облаци, застлана между всички високи върхове наоколо. Когато тръгнахме надолу пък, почти не остана помен от облаците, и карането беше феноменално хубаво! Безкрайни бели склонове, все още недокоснати от почти никого, ни приканяха да подскачаме палаво от завой в завой, радвайки се като малки дечица на леките пухкави снежинки, хвърчащи навсякъде около нас… Прибрахме се в хижа Мальовица, изпълнени с неизмеримо щастие, а на следващия ден, още по изгрев бяхме на високото. В ранната сутрешна светлина се озовахме на премката между Безименен и Елени връх, с гледка към Рилския манастир Рилецкото било и цял Пирин в далечината. Отново зарисувахме нежни извивки по недокоснатия пухкав сняг и играехме надолу по склоновете като деца – невинни и чисти, изпитващи истинско щастие и пълно безгрижие…