Живи Планини 2026 – Март

Януари 2017г.Определено беше студена зима! Живеех в Бояна по това време и спускането по кварталните улици със ски се случваше поне 1-2 пъти седмично. Никак не можех да се оплача, а сезона за ледено катерене бе тръгнал даже прекалено добре!

Два дни по-рано, Стамбата и Виктор бяха направили първо цялостно преминаване отдолу-нагоре по водопада на БОВ, а когато Марто се обади да отида да снимам преминаването им с Мечката – просто нямаше как да откажа.

Може да бяха втори по преминаване, но по снимки щяха да са първи, хаха. На терен, ледът изглеждаше прекрасен и плашещо надвесен на места. Досега не бях виждал да се формира така, но пък и бях зелен заек без кой-знае-какъв опит.

Марто фиксира 100-метров статик за дърво над водопада, и двамата с Мечо се спуснаха до долу, а аз се спуснах до средата, събрах статика, за да не пречи на снимките, и се закачих допълнително за ледена цев, за да имам по-стабилна позиция за снимките. Двамата долу се вързаха на краищата на второто въже, което носеха, и Мечо започна да катери първата дължина, с пасаж през таван от надвиснали отгоре му големи висулки. След това беше ред на Марто, а аз използвах случая да се извлека нагоре по въжето, и да снимам следващата дължина катерене.

Деня продължи да се изнизва все в тази последователност от снимки и самоизвличане за мен, и кораво ледено катерене за момчетата. Гледайки кадрите сега, от позицията на времето, си мисля че тогава съм опропастил почти всичките снимки, и има едва няколко, за които минава, че ги харесвам. Имаше и такива, които въобще не оцених, а бяха далеч по-впечатляващи от основното действие “на арената”.

Докато Марто и Мечката катереха основния водопад, Алеко Държиков беше пуснал установка на съседната масивна колона, която не беше достигнала земята все още. Самата тази висулка, в рамките на същия сезон, беше обект на два опита за преминаване отдолу-нагоре, но всичките неуспешни. Последния от тях – и със сериозна опасност за живота на участващите, заради твърде граничните условия, в които са тръгнали. В ретроспекция, всички – вече с деца – оценяваха тогавашните си опити като твърде неразумни. Тази промяна в отношението им ми харесваше. Може би защото самия аз узрявам или остарявам по някакъв начин…

Направих някакви кадри на Алеко, докато катереше тогава, ей така, между другото, и дълги години те стояха в архива, дълбоко заровени и неизползвани за нищо. Едва наскоро ги открих пак, и може би погледът от дистанцията на 8 години ме накара да ги оценя истински. Леката извивка на скалната стена, наистина вертикално падащия лед, необятната въздушност на гледката, и мъничките дръвчета 100м по-ниско, се допълваха като картина от дребния катерач, даващ усещането за мащаб на пейзажа.

Доста години минаха от този момент и всички, които бяхме там се променихме много. Промениха се и отношенията ни, както е съвсем нормално в хода на живота. Тази снимка ми напомня едни по-прости и по-леки времена, които хем бих искал да върна, хем знам, че няма смисъл…