Живи Планини 2026 Януари

Марио паркира буса на отбивката за Зелени преслап и, в тъмнината, се захванахме да подготвим екипировката за утрешния ден. Със сечива, цеви, въжета и ски в готовност, се настанихме в спалните чували, вечеряхме, поговорихме и заспахме.

На сутринта, още по тъмно провлачвахме ските през стръмната гора към Кабул, а изгрева и вятъра ни свариха тъкмо на откритото било, с върховна гледка към Витоша и Мальовица. Спомних си последния път, когато бях тук – тотално непрогледна мъгла и пронизващ студен вятър.

С Елена носехме всичките си дрехи, и пак ни беше студено…но този път мъглата и влагата липсваха, а динамично прелитащите облаци рисуваха пейзажа много красиво. Далеч по-приятна обстановка! По средата на пътя до върха се отклонихме наляво, за да намерим централния улей на Кабул. От всичките ми идвания тук, в повечето случаи пропускам върха, но равното му тепе, някак си, не ми липсва особено… Не след дълго разлепихме коланите и направихме няколко приятни широки завои по полегатия склон, преди да стигнем стръмното влизане в улея. Тук облаците ни обвиха за малко, и трябваше да разчитаме на подсвирвания и подвиквания за комуникация в първите 150-200м. Надолу, с полягането на улея, видимостта отново се отвори и снега стана феноменално приятна за каране пудра.

Получи се доста яко спускане, но то беше само овертюрата. Дълъг диагонал под скалите в ниската част ни отведе максимално близо до Скакавишкия водопад, залепихме отново коланите и тръгнахме по все по-стръмния склон под водопада. Под него беше време сечивата, котките, седалките и ледените цеви да влязат в играта, а ските да отидат на раниците. Закатерих нагоре по замръзналия водопад, в добре познат и медитативен ритъм от махове и ритници. Започвайки истински вертикалната част в горния край, се изкефих подетски на страхотното качество, което леда предлагаше. Замахнах назад с дясното сечиво и, отпускайки ръката, го засилих с максимална скорост напред, очаквайки познатото усещане от удар в леда и хвърчащите парченца синя прелест…Вместо това, обаче, прясно наточения клюн на сечивото се спря по средата на пътя си…в меката пластмаса на любимия ми чифт ски, стърчащи надясно и нагоре от раницата!

– ДА ТИ @№№*§$№(*(*№$§(*№ ЗАГУБЕНА…

– Какво става!?

– Ударих ските с кирката, да му…

Нямах време сега да проверявам дали клюна е перфорирал през базата на ската, и просто продължих нагоре, внимавайки с млатенето една идея повече…(оказа се, че сечивото за една бройка не е пробило цялата ска, та ремонта беше лесен вкъщи…) След почти 60м по леда, вече на площадката, успях да щракна няколко доста приятни кадъра на Марио, докато катери, а ровенето в снега над водопода го пое той. Скоро пак пантехме – вече покрай Скакавишко езеро, с идеята да излезем на Бъбрека и да отидем до стената на Езерния връх – втората цел за SKIce маратончето, което си бяхме измислили.

След около 90 минути пантене, вече бяхме на стръмния склон под маршрута, със ските отново на гръб и устремени към “Тримата от запаса” – най-трудния и отвесен леден език по стената. Първо въже на този лед винаги ме предизвиква, и спокойно се съревновава дори с по-високо категоризирани маршрути в района. Но е страшен кеф! Петдесет метра катерене отвеждат на полувисяща площадка, разположена току над 20-метров чист отвес. Когато и Марио се изкачи при мен, захапах по второ въже, но избрах по-отвесния вариант вляво, ей така, за да завършим деня с максимално як лед! Позицията тук, на къс отвесен пасаж, с десетки метри въздух под краката и алпийския амфитеатър на стената, заобикалящ ни отвсякъде, даваше страхотно усещане и невероятна панорама!

След около 30м отново се събрахме, и изведох последното полегнало въже, преди да се насочим обратно надолу. Бяхме изкатерили всичкия лед. Над нас имаше още 120-150м от стената, но ските ни чакаха долу и плана беше да пуснем три рапела до тях. Това не ни отне твърде много време, и след прибързано натъпкване на инвентара в раниците, вече въртяхме завои по 40-градусовия, за съжаление къс склон, към езерото.

В края му отново залепихме коланите, и закрачихме към Бъбрека, и влека над пистата. Общата умора вече се усещаше, и темпото ни не беше върховно, но това никак не помрачи удоволствието от спускането по пистата, а ходенето обратно до буса почти не усетихме… Прибрахме се с две много яки ледени катерения в рамките на един ден и общо над 1800м положителна денивелация.

А как Марио успя да остане буден и фокусиран, докато шофираше обратно към София – ми се струва най-големия героизъм и подвиг на деня…